Как са открити астероидите?

Историята на изучаването на астероидите има корени в 18 век, когато немският учен Йохан Тициус през 1766 формулирал математическа зависимост, описваща средното разстояние на планетите от Слънцето, изразено в астрономически единици (1 а.е. е равна на средното разстояние на Земята до Слънцето). Ако към всеки елемент от последователността 0, 3, 6, 12, 24, 48, 96, 192... прибавим 4, а след това разделим на 10, то ще получим средното разстояние от планетите до Слънцето. По това време на  правилото се подчинявали всички средни разстояния на известните планети – от Меркурий (0+4=4:10=0,4 а.е.) до Сатурн (96+4=100:10=10 а.е.), освен едно на петата планета (24+4=28:10=2,8). Планета на разстояние 2,8 а.е. от Слънцето по това време не е била известна на астрономите.

През 1772 година страстен популяризатор на тази формула станал немският астроном Йохан Боде. От това време са започнали да я наричат „Правило на Тициус-Боде“. Но въпреки всички усилия на Йохан Боде, научната общност не се отнасяла сериозно към правилото. Едва през 1781 година, когато Уйлям Хершел открил планетата Уран на разстояние от Слънцето почти съответстващо на предсказаното от правилото (192+4=196:10=19,6 а.е.) в Правилото на Тициус-Боде повярвали и започнали да търсят липсващата планета на разстояние 2,8 а.е. от Слънцето.

През 1800 година немският астроном Франц Ксавер организирал група от 24 астрономи. Те си разделили небето около еклиптиката на 24 части, предоставяйки на всеки астроном зодиакална област с широчина 15°, за да търси планета. Групата се нарекла „Небесна полиция“ (нем. Himmelspolizei). Към търсенията се включили и астрономи от различни страни, които не били участници в групата. Още на 1 януари 1801 година италианският астроном Джузепе Пиаци открил планета, която по-късно нарекли Церера.

Церера, диаметър около 950 км. Снимка Down, NASA, 2015 г.

През 1802 година Хайнрих Олберс в същата област открил втори обект – Палада. До 1807 година били открити още два обекта – Юнона и Веста. Тъй като откритите космически тела били относително малки по размер и изглеждали като светещи точки дори в най-мощните телескопи по това време, Уйлям Хершел предложил да ги отделят в отделен клас и ги нарекъл „астероиди“, от древногръцкото „подобни на звезди“.

Главен пояс на астероидите между орбитите на Марс и Юпитер.

Постепенно между орбитите на Марс и Юпитер, вместо една голяма планета, изследователи от различни страни са открили стотици хиляди обекти с различна форма и размер. Още през средата на 1850-те години тази област са започнали да я наричат „Пояс на астероидите“, а днес я наричат „Главен пояс на астероидите“.


 
Рубриката „Астероиди и комети“ е създадена от „Московският планетариум“. В нея се разказва за кометите и астероидите, тяхното място в Слънчевата система, историята на откриването им, класификацията, геологията и хипотезите за образуването им. # астероиды # кометы
 
Превод „Астрономически календар“, ПХ.

Популярни публикации от този блог

Строеж на Слънцето

Видимост на съзвездията от България

Март 2024 – видимост на планетите и астрономически явления