20 октомври 2009

Откъс от книга на Галилео Галилей

Тази седмица хиляди хора по света ще повторят наблюденията на Галилей, а при вечер на запад младата Луна сякаш ще прикани и нас да изживеем вдъхновението и прозрението на Галилей създало през 1610 година поместените по-доло редове от "Звезден пратеник":

Когато Луната малко преди или след съединението се намира недалеч от Слънцето, тя ни показва не само оная част от глобуса си, която е украсена с блеснали рогове, а и една тънка периферна ивица, озарена от бледо сияние, която сякаш очертава контура на сенчестата и, противоположна на Слънцето страна, и я отделя от по- тъмното поле на етера. Ако наблюдаваме по внимателно явлението, ще видим, че не само крайната граница на затъмнената част блести с такова бледо сияние, но че и цялата повърхност на Луната, тази, до която не са достигнали още слънчевите лъчи, започва да белее от някаква доста обилна светлина. Отначало пред погледа ни се представя само тънка светла окръжност, ограничена от по – тъмните части на небето около него. Останалата повърхност пък изглежда по- тъмна поради близостта на светещите рогове, който притъпяват остротата на зрението ни. Ако изберем обаче място, където покрив, комин или друга преграда, разположена между окото и Луната / но далеч от окото/, да скрива само светещите рогове, а останалата част от лунното тяло да остава видима, ще се убедим, че и тази област на Луната, макар и да е лишена от слънчева светлина, блести с не малък блясък, особено ако нощта е тъмна. Наистина на по- тъмно поле светлината е по-ярка.

Доказано е също, че тази, тъй да се каже, вторична светлина на Луната е толкова- повече, колкото Луната е по- близо до слънцето; обратно - отдалечавайки се от него, светлината намалява все повече, а след първата четвърт и преди последната четвърт е слаба и едва се вижда дори и ако се наблюдава на тъмно небе, докато при елонгация от шестдесет и по- малко градуси сияе удивително дори и в полумрак. Тъй силно сияе, повтарям, че с помощта на силна зрителна тръба ясно се различават върху нея големите петна.

Този чуден блясък е предизвиквал не малко удивления сред философите и за да изяснят причината му, са изтъквали различни обяснения. Едни казвали, че е собствен, естествен блясък на Луната, други че го получава от Венера или от всички звезди, а някой - от Слънцето, което с лъчите си прониквало дълбоко в твърдината на Луната. Но подобни обяснения лесно могат да бъдат оспорени и опровергани. Ако тази светлина наистина беше собствена или заимствувана от звездите, луната щеше да я запази и покаже преди всичко по време на затъмненията, когато е разположена в тъмно черното небе. Но опитът сочи обратното: в същност сиянието на Луната по време на затъмненията е съвсем слабо, червеникаво и почти бронзово обагрено, а това сияние, напротив, е по-ярко и по-бяло. Освен това то е променливо и подвижно, защото шари по повърхността на Луната, така че най-близката част до кръга на земната сянка винаги се вижда по-светла, а останалата по-тъмна. Следователно разбираме без никакво съмнение, че това се дължи на близостта на слънчевите лъчи, докосващи някаква по – плътна област, която кълбовидно обвива Луната. При този досег някакво сияние се разпръсква в съседните на Луната области, не по различно от утринния или вечерния полумрак на Земята. Ще разгледаме явлението по обстойно в книгата „За системата на света“.

Толкова по-детски наивно е да се твърди, че тази светлина идва от Венера, щото не заслужава дори да се спори. И наистина кой ще е толкова невежа да не разбира, че около съединение и в границата на елонгация от 60 градуса е съвсем невъзможно обратната от Слънцето страна на Луната да се вижда от Венера?

Също така не може да се допусне, че това сияние произхожда от слънцето, което прониквало дълбоко в лунното тяло, изпълвайки го със светлина. В такъв случай този блясък никога не би намалял, тъй като половината Луна е винаги осветена от Слънцето освен по време на лунните затъмнения. В същност той намалява, когато Луната се приближава към първа четвърт, и съвсем угасва, след като я премини.

И тъй като тази вторична светлина не е присъща или собствена на Луната, не е заимствувана от каквото и да е светило, нито от Слънцето и освен Земята в простора на Вселената не остава никакво друго тяло, какъв извод трябва да направим, какво обяснение да предложим? Може би, че лунното тяло и всяко друго непрозрачно и тъмно тяло е осветявано от Земята? Какво удивително има в това? Ето съвсем правилно благодарната Земя връща на Луната толкова светлина, колкото тя самата е получила от Луната през цялата нощ на безпросветен мрак.

Но да разгледаме по-отблизо нещата! По време на съединенията, когато Луната се намира между Слънцето и Земята, слънчевите лъчи осветяват горното, обратно на Земята лунно полукълбо, докато долното, гледащо към Земята, е обвито в мрак, поради което не осветява никак Земята. Отдалечавайки се след това постепенно от Слънцето, в известна степен се осветява обърнатото към нас полукълбо и Луната ни показва светлеещи тънките, но блестящи рогчета на своя сърп и осветява леко Земята. На Луната приближаваща се вече към квадратура, слънчевото осветяване нараства, увеличава се на Земята отблясъка от нейната светлина, плисва отвъд лунния светлик и нашите нощи стават по светли; накрая цялото лунно полукълбо, обърнато към нас и противоположно на Слънцето, се осветява от ярки лъчи; заблестява цялата повърхност на Земята, обляна от лунна светлина; после намаляващата Луна ни праща все по-слаби лъчи, по слабо е осветявана и Земята; Луната се запътва към съединение и мрачна нощ обхваща Земята. С такава периодичност и последователност Луната ни дарява ежемесечно кога по-сияйна, кога по-слаба светлина.

Но в същата степен и Земята и се отблагодарява: и действително, когато Луната е в период на съединение със Слънцето, срещу нея лежи цялата повърхност на изложеното към Слънцето и силно обляно от него земно полукълбо, чиято отразена светлина сега пък получава тя, поради което долното полукълбо на Луната, макар и лишено от слънчева светлина, изглежда твърде светло. Луната, намираща се в квадратура със Слънцето, вижда осветена само половината от земното полукълбо – западната, защото източната половина е обвита в мрак. Затова и самата Луна е по-малко осветена от Земята и вторичната и светлина е по мъждива. Ако Луната се постави в противостояние със Слънцето, то тя ще види земното полукълбо, намиращо се между нея и Слънцето съвсем тъмно и обхванато от дълбока нощ. Ако това противостояние бъде еклиптично, Луната няма да получи никакво осветление, ще бъде лишена и от слънчевата, и от земната светлина. Луната в различните си положения между Земята и Слънцето получава повече или по-малко отразена от Земята светлина в зависимост от това, дали е обърната към по-голяма или по-малка част от осветеното земно полукълбо, защото между двете кълба съществува следното съотношение: когато Земята е най-много осветена от Луната, тогава Луната получава от Земята най-малко светлина и обратно.

Тия кратки бележки по тази тема засега са достатъчни, по нея ще говорим по-пространно в нашата „Система на света“, където с множество разсъждения и опити ще докажем съществуването на силно отразена слънчева светлина от Земята. Това ще бъде за ония, които твърдят, че тя трябва да бъде изключена от числото на блуждаещите звезди главно заради това, че е лишена от движение и собствена светлина. И ще докажем, че тя се върти и нейния блясък превъзхожда този на Луната, че тя не е клоака на световните мръсотии и гнусотии... Това ще потвърдим с безброй примери, почерпани от природата.

Галилей Галилео, Избрани произведения, т.1, стр.23-26,Наука и изкуство, София 1984, превод Симеон Тодоров, Редактор Марин Калинков.